За разлика от масовата музикантска амнезия, когато става дума за предшественици, цигуларят Минчо Минчев и диригентът Найден Тодоров бяха посветили поредния абонаментен концерт на Софийската филхармония на 11 юни на паметта на диригента Добрин Петков (24.08.1923 – 10.02.1987). Минчев има всички причини да поведе българския слушател към колосалната фигура, към този рядък музикант. Той многократно е свирил с него, беше от любимите му солисти. Съществуват записите им на концертите от Менделсон и Брух, както и Петия на Паганини. Съвместните им концерти бяха събития, които двама музиканти създаваха с моженето си и със съзнанието, че са служители на изкуството, на което са се посветили. Имаха невероятен контакт на сцената. Имали са го и извън нея. Към споменатите творби добавям и Чайковски-концерт за цигулка, Тройния от Бетовен заедно с Марта Деянова и Любомир Георгиев. Всъщност Добрин Петков разбираше служенето на музиката като едно цялостно действо, в което влизаше не само дирижирането, но и възможността да помага на по-младите музиканти от него. Да им сътрудничи като по-опитен колега. Помагаше им абсолютно безкористно. Самият Минчо Минчев неведнъж е споделял, че когато се е върнал от Лондон, независимо от факта, че беше взривил конкурса “Карл Флеш” с няколкото награди, които взе, е имал нужда понякога да поиска съвет – и тук Добрин Петков е бил за него незаменимият музикален ментор.
Ще си позволя още няколко реда за диригента, човека познавах малко. Стоеше на пулта, някак извисен, отправен нагоре. Въпреки, че когато искаше оркестърът да си припомни, че на определено място трябва да свири пианисимо, бе способен да се сниши под пулта. Беше висок, красив мъж, със скулптирана сякаш глава. Още с излизането му на сцената, преди да е стъпил на пулта, подготвяше и зареждаше слушателите, публиката си с мисълта за това, което предстои да бъде изсвирено и изслушано. Имаше красиви ръце, които можеха да изразят всичко, на моменти изглеждаха като криле на птица. Тези ръце извайваха оркестровия звук, създаваха образи, доминираха в пространството пред оркестъра, същевременно бяха неизменно точни, определящи всички параметри на музиката, която изтръгваше от партитурата. Публиката му го следеше постоянно и навсякъде. А Добрин Петков действително отгледа своя публика. Когато имаше концерт в София, в зала “България” винаги ставаше много тясно, хората казваха “Отивам на концерт на Добрин” – изобщо не ги интересуваше какво ще дирижира Добрин, важното беше, че ще го срещнат и че той ще им покаже как мисли един определен музикален текст. Ще им даде музика! Очакваха го и му се оставяха да ги поведе. Имаха му безгранично доверие. Както и композиторите. Оркестрантите много го уважаваха, въпреки че репетициите му бяха повече от изчерпващи. Понякога изтощителни. Той така работеше – до изтощение. И никога не бе напълно удовлетворен. Концертите му се цитираха, разказваха като събитието на седмицата, на месеца… Той наложи най-високия стандарт в правенето, слушането и разбирането на музиката. Слава Богу записите му и до днес съществуват – малко от тях са издадени, но във фонотеката на БНР има много за откриване.
Три музикални бисера поднесе Минчо Минчев в отредената му солова част на концерта – все свързани със спомени за Добрин Петков: Романсът за цигулка и оркестър от Дворжак, втората част на Петия концерт от Паганини и Руския танц из балета “Лебедово езеро” от Чайковски. Пиесите на Дворжак и Чайковски също са записани от тандема Минчев-Петков през 1985, а изпълнението им на Петия Паганиниев концерт има и видеозапис (само на втора и трета част – допускам, че първата просто е унищожена поради немарливост).
Особено бе усещането, което Минчев внуши на залата. Звукът му вибрираше в носталгия, в тиха печал, която резонираше и върху филхармониците – в такива моменти реалното партньорство се сбъдва някак свещенодействено. С начина, по който конструира, излъчи лиричната сила на романса сякаш искаше да призове спомена на всеки за красивата благородна личност на незаменимия диригент. Да припомни особената скромност на Добрин Петков като изключителен, извънреден служител на изкуството. Беше проникновено споделяне, в което Минчо Минчев предпочете да “разкаже” история в музика, с тих, сякаш изтръгван, вибриращ, нюансиран звук, което наистина накара залата да притихне съвсем, да усети, че тук става дума не за нормален концертен акт, а за потапяне в нещо много скъпо от преживяното, което може да се възкреси отново само така – в отмалата, предизвикана от тоновия шепот. В тишината. Тишина, нагнетена от чувства, които трудно се препредават.
В тези съкровени минути нямаше как да не си спомня, че последните си концерти Добрин Петков изнесе с Пловдивската филхармония със солист именно Минчо Минчев, който свири концерта на Чайковски. Заедно честваха 40-годишнината от създаването на оркестъра – на 25 септември, 1986 г. в Пловдив, а на следващия ден – в Габрово. С тези концерти, Добрин Петков е казал “с Богом” на своята публика.
Музикалната история на една нация се пише от личности. Със силата и въздействието на своята личност, на своето изкуство Минчо Минчев и сега, с преклонението си пред Учителя, създаде мост, който свързва години. И добавя още към паметта.
Впрочем големият български цигулар тази година е определен и за “Артист на фокус” на фестивала “Софийски музикални седмици”. Мисля си, че това е много по-здравословно поредно насочване на общественото внимание към неговата невероятна творческа фигура, отколкото онова, свързано с различните апетити по отношение на цигулката, която държавата купи за него и която той все още “употребява” по един неповторим начин. Толкова неповторим, че трудно може да се разкрие следващия, така достоен за инструмента, за да поеме един ден (Моля, не бързайте, Минчев има още какво да “ни съобщи” по своя неподражаем начин с този инструмент, а е и във великолепна форма) щафетата от този огромен инструменталист и музикант. И човек.